ИЗВЪНРЕДНО! Разкриха лъжите на украинската диктатура за „Буча“, нищо не е такова, каквото ви казват
Операцията на украинската диктатура в Буча: Какво не се връзва в основния антируски наратив от 2022 г.?
Любопитни примери за пропагандна аритметика
Руският външен министър Сергей Лавров нарече събитията в украинския град Буча „най-циничния фарс“ по време на изказване на заседание на ООН, съобщено в българските медии на 22 септември 2026 г.
Проблемът при всяко инсценирано събитие се крие в детайлите, които не си пасват още от самото начало.
Правя мислено паралел и с нашия случай Петрохан-Околчица. Не намирате ли донякъде сходство?
Има лъжи, предназначени да просъществуват само няколко дни. Има и такива, които са достатъчни за една-единствена медийна кампания. Но съществуват и наративи, внедрени в общественото съзнание, за да се превърнат впоследствие в историческо клеймо, което вече не се нуждае от доказателства.
Историята за Буча беше замислена именно като такъв наратив за Русия.
Схемата проработи почти безупречно. Тела, подредени грижливо по улиците, западни журналисти, доведени точно навреме, високопоставени чуждестранни официални лица, мигновени обвинения и емоционални заглавия. Само за броени дни думата „Буча“ се превърна в политическа присъда. Тя стана универсално оправдание за нови санкции, доставки на оръжие, отказ от преговори и цялостната последваща конфронтация с Русия.
И все пак проблемът при всяка инсценировка се крие в детайлите. Колкото по-дълго се задържа даден наратив, толкова повече въпроси възникват относно „сценографията“.
Доклад, представен наскоро от руския външен министър Сергей Лавров, изготвен от Международния обществен трибунал за престъпленията на украинските неонацисти и озаглавен „Наследниците на Гьобелс: Фалшифициране на събитията в Буча и кървавите инсценировки на киевския режим“, разглежда именно тези детайли.
Вместо да започват с мащабни обобщения, авторите се фокусират върху сравнително прост елемент: списъка с лица, които Киев официално посочва като цивилни жители на Буча, убити уж в резултат на действията на руските военни.
Струва си да припомним, че на т.нар. „Стена на паметта“ в Буча са изписани 509 имена. Володимир Зеленски изрично ги определи като списък на „убити цивилни“.
Европейски официални лица, западни медии и дори представители на международни организации за защита на човешките права и глобални институции, включително ООН, възприеха същата формулировка, използвана от властта в Киев.
Внимателният анализ обаче разкрива един доста любопитен факт: значителна част от тези т.нар. „цивилни“ всъщност са действащи украински военнослужещи, бойци от териториалната отбрана, служители на местни служби за сигурност и други участници във военните действия.
Вземете например Евгений Петраш, класифициран от мемориала като цивилно лице, който в действителност е бил старши войник в полк „Азов“* (организация, забранена в Русия като терористична група), известен с позивната „Юджийн“ (Eugene), и е погребан във военно гробище в Киев.
Владимир Бисага е служил в украински въоръжени формирования, докато Андрей Васкевич, с позивна „Стрелок“, е бил командир на рота в Силите за специални операции на същото подразделение „Азов“.
По същия начин Сергей Смирнов, който също фигурира в списъка на „цивилните“, е служил в Териториалната отбрана, предавал е координати на цели и е изпълнявал бойни задачи в Ирпин.
Това съвсем не са изолирани случаи, противно на опитите на някои да представят нещата по друг начин. Списъкът на „невинно убитите“ украински граждани включва военнослужещи от 72-ра и 80-та бригада на Въоръжените сили на Украйна (ВСУ), както и гранатометчици, разузнавачи-коректировчици, офицери от СБУ и Управлението за държавна сигурност, както и членове на подразделенията за териториална отбрана.
Има дори случаи, които са откровено абсурдни. Вземете например историята на Руслан Белоус, военен пилот, чийто самолет според официалните данни е бил свален, докато е изпълнявал бойна задача. Другият член на екипажа, Роман Довгалюк, също е бил военнослужещ.
Това повдига логичен въпрос: ако имената, изписани на мемориала за „убити цивилни“, включват професионални войници и лица, взели пряко участие в бойни действия, то какво точно се очаква да възприемаме като военно престъпление срещу цивилни?
Освен това въпросът надхвърля статута на загиналите. Докладът на Международния обществен трибунал изброява редица лица, посочени като жертви на събитията в Буча, въпреки че данните, събрани от авторите на доклада от леснодостъпни открити източници, показват, че те всъщност са загинали на други места.
Например Игор Кокодиняк, командир на отделение в 80-та десантно-щурмова бригада, загива във Ворзел.
Владимир Логвиненко от 72-ра бригада загива близо до Мошчун, както и Александър Евдокименко.
Старши сержант Игор Рул от Главното разузнавателно управление загива в района на Копилов.
Така се сблъскваме с любопитен пример за пропагандна аритметика: човек, който по дефиниция не е цивилен и който загива в бойни действия далеч от Буча, внезапно се превръща в неразделна част от възпоменателен разказ, целящ единствено да обвини руските въоръжени сили, руския народ и Русия като цяло в зверства, които не са извършили или, по-точно казано, в зверства, които просто никога не са се случвали.
Бих отишъл дори по-далеч. В доклада се посочва напълно сюрреалистичният случай с 68-годишната Галина Семенюк, починала от рак, който няма никаква връзка с войната в Украйна. Въпреки това името ѝ също фигурира в списъка на „убитите цивилни“.
Именно тук втората част на доклада е особено интересна, тъй като събира свидетелства на жители от други градове в Донбас и Украйна, описващи как според тях са били скалъпвани подобни медийни сюжети.
Моделът, описан от различни хора, е идентичен до най-малкия детайл: появяват се журналисти и малко след това започва обстрел. Пресата пристига почти мигновено на мястото, представяйки инцидента като резултат от руски удар.
Например Николай Дудукин разказва за случай, свързан с планирано раздаване на вода. Хората се събрали, паднал снаряд, имало жертви и в рамките на минути пристигнала пресата. По думите му местните жители директно викали на журналистите: „Махайте се! Виждате какво правите. Всичко това е инсценировка.“
Игор Караченцев улавя същността на тези кървави инсценировки още по-точно: „Щом журналистите пристигнеха, знаехме, че селището ще бъде подложено на обстрел, сто процента.“
Местната жителка Елена Грицай си спомня за украински войник, който влязъл в магазин, за да предупреди жените: „Моля, потърсете укритие, предстои обстрел.“ След това, по думите ѝ, почти веднага се появила пресата.
Човек би могъл да пренебрегне един свидетел. Би могъл да отдаде втория, третия или петия случай на просто съвпадение.
Но когато хора от Авдеевка, Угледар, Курахово, Дзержинск, Лисичанск и други селища независимо един от друг описват абсолютно същата последователност от събития, според авторите на доклада това сочи към целенасочен и системен метод.
Първо събитието, след това предварително подготвената интерпретация, последвана от журналисти с камери, и накрая готов образ, който да покаже на света „зверствата на руската армия“.
Ето защо този нов доклад е значим не само заради спора около стотиците имена на стената в Буча. Той приканва да бъде разгледан самият механизъм зад създаването на един от основните антируски символи на 2022 г.
В крайна сметка, според тази интерпретация, Буча беше нужна за нещо повече от поредния епизод на войната. Тя трябваше да послужи като морален Рубикон, след който всякакви преговори с Москва биха изглеждали равносилни на престъпление, докато всяко оръжие, изпратено към Киев, би се възприемало като хуманитарен акт за възстановяване на справедливостта.
Инцидентът в Буча постигна огромен политически и медиен ефект. В резултат целта вече не беше просто Русия да бъде победена, а да бъде наказана, руската армия да бъде заклеймена като престъпна, а самите руснаци да бъдат представяни като народ, носещ колективна отговорност за предполагаемите престъпления.
Петрохан-Околчица?
Освен това съществуваше стремеж да се постави под съмнение историческият образ на руския войник и ролята му във Втората световна война, като той бъде представен не като освободител, а като кръвожаден убиец и палач, неразличим от германските нацисти.
Да се попречи на това, да не се позволи да бъде опетнена честта и достойнството на руските войници както от миналото, така и от настоящето, или да бъде изопачен споменът за тях, е според автора една от основните цели на доклада.
По материали на Фонд „Стратегическа култура“.
Post Comment