Носталгията по социализма не е носталгия по идеалното. Тя е присъда над онова, което дойде след него

Носталгията по социализма не е непременно копнеж по партийни събрания, лозунги и портрети по стените. Не е твърдение, че тогава всичко е било прекрасно, че не е имало дефицити, ограничения, привилегировани, репресии и човешки съдби, пречупени от системата.

За много хора тази носталгия означава нещо далеч по-просто и болезнено. Спомен за един живот, в който са били млади, но и за общество, което са усещали като по-предвидимо. Работа, която изглежда сигурна. Училище и лекар, които не започват с въпроса колко можеш да платиш. Почивка, която не изглежда като лукс. Апартамент, който за мнозина не е бил ипотека до старини. Усещането, че утрешният ден няма непременно да бъде по-страшен от днешния.

Затова толкова силно звучат думите от публикацията на Леонид Георгиев:

„Носталгията по СОЦа не е заради това, че той беше идеален. Носталгията по СОЦа е заради това, че след него следват повече от три десетилетия на пълен позор.“

Това е емоционална оценка, а не безспорна историческа присъда. Но тя докосва чувството на хора, които преживяха целия преход и днес сравняват не политическите системи в учебниците, а собствения си живот.

Те помнят заводите, предприятията, читалищата, спортните площадки, ученическите лагери и почивните станции. Помнят градове и села, в които е имало повече млади семейства и деца. Помнят съседи, които са се познавали, и времена, когато думата „колектив“ не е звучала непременно като нещо смешно или старомодно.

Разбира се, паметта има свойството да избира. Тя запазва младостта, приятелствата и хубавите моменти, а понякога избледнява опашките, цензурата, ограниченията за пътуване и политическите репресии. Именно затова социализмът не бива да бъде превръщан нито в приказка, нито в карикатура.

Но има и друг въпрос.

Защо след повече от три десетилетия спорът за него продължава да предизвиква толкова силни чувства?

Може би защото част от хората не сравняват социализма с някаква идеална демокрация. Сравняват го с онова, което лично са получили след 1989 година.

Сравняват сигурността, която помнят, с несигурността, която чувстват днес. Сравняват собствената си младост и надеждите си с обезлюдени родни места, закрити предприятия и семейства, чиито деца живеят на хиляди километри от България.

И тогава носталгията придобива друг смисъл.

Тя вече не казва: „Искаме миналото обратно.“

Казва: „Обещахте ни бъдеще. Защо толкова много хора останаха разочаровани от него?“

Може човек никога да не поиска връщане към еднопартийна държава и въпреки това да изпитва тъга по изгубеното чувство за сигурност и общност. Може да признава тежките недостатъци на социализма и едновременно да отказва да приеме, че всичко създадено тогава е било без стойност.

Историята рядко е само черна или само бяла. А човешката памет още по-малко.

Може би затова старият герб върху избелялото знаме все още кара едни да се ядосват, други да спорят, а трети просто да замълчат.

Защото зад символите стоят години.

Зад годините стоят хора.

А зад носталгията понякога не стои любов към една политическа система.

Стои тъгата по България, която те помнят, и по бъдещето, което някога са вярвали, че ги очаква.

Коментари

коментари