Слави Бинев – синът на учения и журналистката, таекуондистът, който оцеля във войните на 90-те и стигна до голямата политика

Слави Бинев е от хората, чиято биография сякаш събира няколко различни живота. Роден в семейство на интелектуалци, възпитаник на Френската гимназия и Националната спортна академия, европейски шампион по таекуондо, милионер от развлекателния бизнес, собственик на прочутия столичен клуб „БИАД“, а впоследствие евродепутат и политик. Името му обаче се свързва и с мрачните години на прехода, когато спортните зали се превръщат в територии на силови сблъсъци, охранителните фирми нарастват, а границата между бизнеса и подземния свят често изглежда размита.

Славчо Пенчев Бинев е роден на 10 декември 1965 г. в София. Произходът му е далеч от представата за типичния силов играч на 90-те години. Баща му Пенчо Бинев е учен с разработки и изобретения в областта на фармацевтичната химия, енергетиката и органичния синтез. Майка му Петранка Караджова е журналистка и банкерка. Негов дядо е писателят Георги Караджов, познат с произведенията си за деца и любовната си лирика. Така Бинев израства в семейство, в което присъстват науката, литературата и журналистиката – среди, които на пръв поглед са далеч от света, с който името му ще бъде свързвано през следващите десетилетия.

Учи в 47-о спортно училище „Емил Марков“, свързано със спортния клуб „Левски-Спартак“, а през 1979 г. продължава образованието си в столичната Френска езикова гимназия. Завършва я през 1984 г. Спортът обаче вече е заел важно място в живота му. Избира бойните изкуства и се насочва към таекуондото – дисциплина, която по-късно ще му донесе международни успехи и ще се превърне в основа на професионалната му кариера.

След гимназията Бинев продължава в Националната спортна академия „Васил Левски“, където учи тенис и бокс, а паралелно се занимава и със спортна журналистика. Завършва през 1990 г. с магистърска степен. В биографията му са посочени и специализации за международни инструктори във Виена и подготовка като треньор по таекуондо в Канада. Още преди политиката и бизнеса той се изгражда като състезател и треньор, а спортът му осигурява дисциплина, контакти и авторитет в среда, която в края на социализма е строго организирана.

През 1985 г. е посочван като треньор на националния отбор по таекуондо, а в следващите години участва в състезания и печели национални и международни отличия. През 1990 г. става балкански шампион, а през 1992 г. печели европейската титла на откритото първенство по таекуондо в словенския град Целие. По-късно заема ръководни позиции в български и международни спортни организации. Тази спортна биография е важна, защото обяснява откъде идват първите му възможности за изграждане на собствена структура и защо бойните изкуства остават постоянна част от публичния му образ.

След 1989 г. обаче България навлиза в период, в който спортните клубове и охранителните организации се превръщат в центрове на влияние. Бинев се включва в новия частен сектор и става свързван с клуба за бойни изкуства „Хан Аспарух“, създаден в края на 80-те години. По-късно изгражда асоциация „Защита“, представяна като организация за гражданска самозащита. Именно тук започва най-противоречивата част от биографията му – периодът, в който спортът, охранителният бизнес и силовите групировки се преплитат.

През ноември 1993 г. спортният комплекс „Дескрим“ в София става сцена на един от шумните сблъсъци от ранните години на прехода. Според публикации около 50 души с десетина автомобила нахлуват в комплекса, където се намират представители на свързаната с Бинев организация. Следват побой и отвличане на Бинев и Борислав Цветков. Случаят е описван като част от конфронтацията между групи, свързвани с борци и каратисти, в период, когато силовите структури се борят за влияние и територии.

Самият Бинев по-късно представя случилото се като нападение срещу него и хората му от страна на криминални групировки. В интервюта разказва, че е бил подложен на натиск и че според него след 1989 г. хората, които са искали да се противопоставят на новата престъпност, били принуждавани да избират между сътрудничество със службите и открит конфликт с криминалния свят. Това е неговата версия за събитията. В публичното пространство обаче Бинев остава свързван и с противоречивата среда на охранителните фирми и силовите сблъсъци от 90-те години.

През същия период той развива бизнес, който далеч надхвърля спортните клубове. От началото на 90-те години е сред основните акционери в R-System Holding, известен по-рано и като Royal Holding. Холдингът обединява множество дружества, работещи в сфери като развлеченията, охраната, строителството и инвестициите. Между 1994 и 2007 г. Бинев е председател на надзорния съвет на компанията. Според публикувани биографични данни холдингът заема 34-о място по показател за печалба в класация на Българската търговско-промишлена палата за 2003 г.

Най-известната част от бизнес империята му обаче е свързана с нощния живот на София. Бинев става собственик на клуб „БИАД“ – едно от емблематичните заведения на столицата през 90-те и началото на новия век. Мястото е свързвано с попфолка, нощните купони, известни гости и присъствието на хора от бизнеса и силовите среди. За мнозина „БИАД“ се превръща в символ на епохата, в която новото богатство демонстрира статута си чрез скъпи заведения, охрана и показен лукс.

През 2000 г. заведението отново влиза в новините след конфликт между Бинев и Георги Илиев, свързван с групировката ВИС-2. Според публикации Илиев удря Бинев в „БИАД“, а впоследствие е осъден за причиняване на леки телесни повреди. Съдебният спор и обстоятелствата около него допълнително затвърждават публичната представа за Бинев като човек, който не само е натрупал състояние в развлекателния бизнес, но и се движи в среда, където конфликтите понякога се решават със сила.

През 90-те години Бинев изгражда образа на бизнесмен, който не се страхува от сблъсъци и разполага със собствена охрана и спортни структури. Но да бъде наричан еднозначно представител на престъпния свят би означавало да се превърнат медийните оценки и обвиненията в установени факти. По-точно е да се каже, че кариерата му се развива в същата силно противоречива среда, в която възникват много от големите бизнеси на прехода – среда, белязана от силови конфликти, неясни зависимости и близост между предприемачи и охранителни структури.

В личния си живот Бинев също има голямо семейство. Женен е за Мария и е баща на пет деца – Мартина, Мирослава, Калоян, Елена и Виктория. В интервю за личния си сайт той говори открито за децата си и признава, че две от тях са от предишни отношения. Част от семейството продължава спортната традиция. Дъщерите Мирослава и Елена се занимават с художествена гимнастика, а Мартина го прави дядо на момиченце на име Ния. Така зад образа на бизнесмена и политик стои и голямо семейство, чиито членове поемат по различни професионални пътища.

В началото на 2000-те Бинев постепенно разширява присъствието си в спорта и обществените организации. Заема ръководни постове във федерацията по таекуондо, става член на Изпълнителното бюро на Българския олимпийски комитет и участва в инициативи за подпомагане на спортисти. През 2007 г. обаче прави решителна крачка към голямата политика.

Той влиза в Европейския парламент от листата на партия „Атака“, след като формацията получава 14,2% от гласовете на изборите. Преизбран е през 2009 г., а в Европейския парламент работи по икономически и финансови въпроси, спорт и международни отношения. За човек, чиято публична известност дотогава е свързвана най-вече с таекуондото, бизнеса и нощния живот, това е значителна промяна. Бинев вече не е само предприемач, а политик, който участва в европейските институции.

През 2006 г. името му попада и в църковен спор. На церемония в Рим е въведен в титула „архонт“ от старозагорския митрополит Галактион. Случаят предизвиква остри реакции в Българската православна църква, а Светият синод заявява, че не признава подобно присъждане на титлата. В медиите се появяват и твърдения за размера на дарението, свързвано с церемонията, но те не бива да се представят като доказателство за покупка на званието. Самият епизод обаче се превръща в една от най-обсъжданите и необичайни страници от публичната му биография.

След раздялата си с „Атака“ Бинев създава собствен политически проект – Гражданско обединение за реална демокрация, известно като ГОРД. По-късно се включва в коалиции и формации от националистическия и патриотичния спектър, а през 2014 г. става народен представител. Същата година е избран за председател на парламентарната комисия по култура и медии. Назначението предизвиква протести на актьори, журналисти и представители на културните среди, които оспорват подготовката му за поста. След общественото недоволство Бинев подава оставка от председателското място.

Този епизод показва колко противоречив остава образът му и в политиката. За едни той е предприемач, преминал от спорта към обществената дейност; за други миналото му и начинът, по който натрупва влияние, пораждат сериозни съмнения. Бинев продължава да сменя политическите си партньорства, а през 2017 г. се присъединява към Движението за права и свободи. Така пътят му преминава през различни идеологически и политически среди – от националистическата „Атака“ до формация, която традиционно се свързва с различна политическа идентичност.

В биографията на Слави Бинев има рядко съчетание от спортни постижения, голям бизнес, нощен живот, силови конфликти и политически обрати. Той започва като син на учен и журналистка, завършва престижна езикова гимназия, става шампион по таекуондо, а през 90-те години се превръща в един от разпознаваемите предприемачи в София. След това влиза в Европейския парламент, създава политически проекти и се оказва в центъра на спорове, които надхвърлят личната му кариера.

Историята му е и история на самия преход – време, в което спортисти стават бизнесмени, охранителни структури се превръщат в големи компании, а хора от света на развлеченията влизат в политиката. Слави Бинев остава фигура, около която се сблъскват две версии: тази на спортиста и предприемача, изградил собствен път, и тази на човек, чиято кариера е неразривно свързана с противоречивите силови среди на 90-те години. Именно това напрежение между постиженията, амбициите и съмненията превръща биографията му в една от характерните истории на българския преход.