Трагедията край Лесидрен от 1982 г. : Синът на Въло Радев загина, без да види детето си

На 22 септември 2020 г. Христо Сираков – човекът, когото България познаваше като Ицо Стоте манекенки – умира на 64 години след инсулт. Новината преминава през медиите с обичайните биографични подробности за един от най-колоритните персонажи на българския преход – бизнесмен, бохем, плейбой, организатор на конкурса „Мис Плеймейт“, човек с разностранни интереси и афинитет към луксозния живот.

Но зад шумната биография на Сираков има една история, която го следва десетилетия наред. Катастрофата край Лесидрен през 1982 г., при която загива Ради Радев – единственият син на големия режисьор Въло Радев, а тежко ранена оцелява бременната му годеница Милена Фучеджиева. Тъкмо тази трагедия остава най-мрачната страница в живота на Сираков и години по-късно отново и отново се връща в публичното пространство.

По онова време Сираков е едва на 26 години. Роден е на 28 юни 1956 г. в София. Майка му е лекар по дентална медицина, а баща му е свързан с авиацията и според многократно публикуваните биографични сведения е бил личен пилот на Тодор Живков. По-късно синът завършва Френската гимназия в София, а след това учи в лицей в Париж.

Това е поколението на привилегированите деца на социалистическия елит – млади хора, които растат в свят, доста различен от този на повечето им връстници. В кръга на Сираков по онова време е и Ради Радев – синът на режисьора Въло Радев, създателя на „Крадецът на праскови“ и „Осъдени души“. В компанията е и 19-годишната Милена Фучеджиева, дъщеря на писателя Дико Фучеджиев, дългогодишен директор на Народния театър „Иван Вазов“. Милена е бременна с детето на Ради.

Но спомените на хора, които са били близо до столичните артистични среди по онова време, добавят още детайли към картината. Един от свидетелите си спомня датата – 30 април – и най-вече времето: „ужасен сняг“, толкова тежък, че автобусите затъвали и пътуването до Киноцентъра било истинско изпитание. Самият свидетел признава, че не помни годината, но описва трагедията като ден, който е останал завинаги в паметта му.

Друг разказ за случилото се посочва, че в новата „Лада“ на Христо Сираков са пътували хора, добре познати от тогавашните столични артистични среди – Милена Фучеджиева, Ради Радев, актрисата Ваня Цветкова и кинаджията Огнян Купенов. Тази версия се среща и в по-късни публикации за катастрофата.

Така вместо обичайната суха картина на автомобил с няколко млади хора зад волана се появява съвсем различна сцена – компания от млади представители на киното и литературата, тръгнали на път в тежък зимен ден, който малцина от тях ще преживеят без трайни последици.

Ради по това време е във ВИТИЗ, в операторския клас. За приятелите му той не е просто „синът на Въло Радев“, а млад човек, който сам се опитва да намери своето място в киното. Именно затова вестта за смъртта му е още по-тежка за артистичните среди.

През пролетта на 1982 г. компанията тръгва към Лесидрен. Сираков е зад волана на „Лада“. Според публикуваните по-късно сведения автомобилът се движи с около 120 километра в час. На пътя край Лесидрен колата излиза от контрол и се забива в електрически стълб.

Последиците са страшни. Ради Радев загива при удара. Сираков е тежко ранен и изпада в кома, в която прекарва 17 дни в реанимацията на „Пирогов“. Милена Фучеджиева също е жестоко пострадала, но оцелява. Оцелява и нероденото й дете.

Свидетелските разкази за онзи ден са особено впечатляващи именно заради контраста между обикновения живот и внезапната трагедия. Само часове по-рано хората са пътували по пътищата, автобусите са се борили със снега, а в София и около Киноцентъра денят е изглеждал като труден, но обикновен пролетен ден. За семействата на младите хора в „Ладата“ обаче той се превръща в дата, която никога повече няма да бъде обикновена.

Случилото се се превръща в трагедия за две семейства, но и в история, в която още от самото начало се появяват съмнения и противоречия. В последвалото разследване скоростта е посочвана като около 120 километра в час. Същевременно според по-късни публикации един от пътувалите в автомобила е дал показания, че Сираков е карал с около 80 километра в час. Милена Фучеджиева години наред твърди, че нейните показания не са били взети предвид по начина, по който е очаквала. Появяват се и твърдения, че от следствените материали са изчезвали документи.

Бащата на Сираков използва възможностите, с които разполага, за да бъде организиран въздушен транспорт на пострадалите до София. В различни публикации се посочва, че до мястото е изпратен хеликоптер и оцелелите са транспортирани до „Пирогов“. Тази подробност впоследствие се превръща в един от символите на историята – заради огромната разлика между възможностите, с които разполагат двете семейства, и усещането за привилегия, което случаят оставя у Милена Фучеджиева.

За Ради обаче помощта идва твърде късно. Той остава завинаги на 23 години.

А Милена оцелява с една жестока последица – детето, което носи в утробата си, ще расте без баща.

Момичето се ражда живо и получава името Радина – в памет на своя загинал баща.

Сираков получава присъда от две години лишаване от свобода. Самият той по-късно е разказвал, че е излежал около година и половина, докато други публикации представят присъдата и начина на изтърпяването й по различен начин.

За семейството на Ради Радев това наказание не може да върне сина им. За Милена то не може да върне мъжа, когото обича, нито да заличи ужаса от онази нощ.

Но историята не приключва с първата катастрофа.

Години по-късно около името на Христо Сираков започват да се разказват сведения и за втори тежък пътен инцидент, при който отново загива човек. Самият Сираков е говорил публично за първата катастрофа и за вината си, но вторият случай остава значително по-мъглив. В някои публикации се твърди, че той отново е бил осъден и е излежал част от наказание, а в други – че делото е останало без реални последици. И самата Милена Фучеджиева през годините говори за втори човек, загинал при катастрофа със Сираков.

Тъкмо тази история окончателно затвърждава у нея усещането, че след първата трагедия системата не е успяла да даде достатъчно справедливост на жертвите.

Междувременно животът продължава – но никога не е същият.

Милена отглежда Радина сама. След промените заминава за Съединените щати, където прекарва повече от две десетилетия. Там изгражда кариера като писател и по-късно се връща в България, където започва работа и в телевизията. Сред познатите й книги е „Сексът и комунизмът“, а по-късно е свързана и с телевизионния сериал „7 часа разлика“.

В Америка тя се опитва да изгради нов живот, но споменът за Ради не изчезва. Радина расте без баща. За нея бащината фигура до голяма степен е заместена от дядо й Въло Радев, който се грижи за нея и остава важен човек в живота й.

Годините не прекъсват напълно и връзката между Милена и историята на Сираков. Двамата се срещат по различни поводи, но дълго време не разговарят. По-късно самият Сираков признава публично отговорността си за катастрофата и казва, че не може да си прости случилото се.

Милена от своя страна говори през годините различни неща за отношенията си с него. В един момент заявява, че е простила, а в друг говори за дълбоката травма, която е оставила катастрофата.

В едно от най-острите си публични изказвания Фучеджиева заявява: „Не мразя Христо Сираков, но и не мога да приема, че един двоен убиец се разхожда свободно.“ Тя дори настоява Сираков да създаде фонд за хора, пострадали при катастрофи – идея, която така и не се реализира.

Докато Милена се опитва да живее с последиците от онази трагедия, Сираков поема в съвсем друга посока.

След промените той се превръща в един от най-разпознаваемите столични бизнесмени и бохеми. Занимава се с внос на японска техника, представителство на „Алфа Ромео“ и „Берета“, производство на кожи, луксозно хотелско обзавеждане и яхти. Организира конкурса „Мис Плеймейт“, около който постепенно изгражда и легендарния си образ на човек с неизчерпаем интерес към красивите жени.

Именно така се ражда прякорът, който ще го следва до края – Ицо Стоте манекенки.

Имението край София, луксозният начин на живот, жените, автомобилите и бизнесът постепенно изместват от публичния образ на Сираков онова, което се е случило през 1982 г. Но за Милена Фучеджиева времето не може да изтрие една проста истина: дъщеря й Радина е израснала без баща.

Сираков има син от манекенката Ирен Онтева, с която по-късно се разделя. Към края на живота си той остава един от най-разпознаваемите представители на светския живот в България. Не оставя завещание.

На 22 септември 2020 г. Христо Сираков умира в болница след тежък инсулт. Три месеца по-рано е прекарал коронавирус. На 64 години човекът, който десетилетия наред живее шумно и публично, си отива тихо – но с една история, която не е успяла да избяга от биографията му.

Когато Милена научава за смъртта му, думите й са необичайни, далеч от злорадството. „Мъжете, които са ми причинили най-много болка, умират един по един. Това нито ме радва, нито натъжава“, казва тя. И добавя, че единственото, което може да си помисли за ранните им смърти, е, че човек носи в себе си енергиите на болката, която причинява на другите.

Ради Радев остава завинаги на 23 години. Синът на режисьора на „Крадецът на праскови“ не успява да види детето си.

Радина израства без баща, но носи неговото име през целия си живот.

Милена Фучеджиева продължава своя път през литературата, телевизията, Америка и България, носейки със себе си спомена за една трагедия, която никога не може да бъде заличена.

А Христо Сираков – човекът, който след тази катастрофа изгражда един шумен, богат и на моменти почти легендарен живот – до последния си ден остава свързан и с онази история край Лесидрен.

Защото понякога една биография има две лица. Едното е онова, което човек сам изгражда пред света – с пари, успех, жени, известност и шум. Другото е онова, което остава завинаги зад него. За Христо Сираков това второ лице има името на Ради Радев и започва с един автомобил, един зимен път и удар в електрически стълб, който променя завинаги съдбите на всички в него.