Веселин Стаменов: Само аз ли виждам, че тази жена е луда?

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Понякога си мисля, че живеем в някакъв гигантски стъклен купол, където въздухът бавно свършва, а хората отвътре са убедени, че навън просто духа освежаващ вятър. Гледаш телевизора, слушаш как говорят онези с безупречно изгладените костюми, и в един момент започваш да се оглеждаш наоколо със странното, лепкаво усещане за самотност. Сякаш целият свят е седнал кротко на пейката пред лудницата, а ти единствен виждаш, че лекарят всъщност е пациентът, който сутринта е откраднал белия халат и ключовете от аптеката. Само аз ли виждам, че тази жена е луда? Или просто колективният ни инстинкт за самосъхранение е ампутиран някъде между поредния транш, протоколната усмивка и безкрайните брюкселски бюфети с кроасани.

Не говоря за клинична лудост, не ме разбирайте погрешно. Кая Калас няма медицинско досие, не крещи по улиците и не къса дрехите си. Нейната лудост е много по-опасна, защото е тиха, полирана, облечена в скъп жакет и увенчана с титлата „върховен дипломат на Европейския съюз“. Това е онази суха, канцеларска лудост на доктринера, който е решил, че сложният, кървав и пълен с нюанси свят може да бъде натъпкан в две дървени кутии с надписи „Добро“ и „Зло“. В нейния свят няма хора от плът и кръв, няма трагедии, няма преплетени вековни корени. Има само черно и бяло, светлина и мрак, ангели с европейски значки и демони зад източната граница. Когато един поет говори така, това е патетика. Когато един свещеник говори така, това е вяра. Но когато върховният дипломат на половин милиард европейци говори като старозаветен пророк, жаден за огън и жупел, това вече не е политика. Това е сляпо упорство, граничещо с чисто безумие.

Дипломацията, дами и господа, откак свят светува и откак първият първобитен вожд е разбрал, че не може да избие съседното племе до крак, без да жертва и своите синове, е изкуството да говориш с врага. С приятелите си пиеш кафе, прегръщаш се на сватби и кръщенета. С врага преговаряш. Сядаш на масата с човека, когото органически презираш, преглъщаш отвращението си и търсиш онзи единствен милиметър общо пространство, който ще спаси децата ти от окопите. Това е дипломацията — цинична понякога, прагматична винаги, трудна до повръщане. А какво казва Кая Калас? През пролетта на 2026 година тя отсича с ледено спокойствие, че Европа не бива да се „унижава“, като моли за преговори, че не бива да бъдем онези, които казват „моля ви, разговаряйте с нас“. Чуйте тази дума: „унижение“. За върховния дипломат на Стария континент разговорът е падение. Опитът да спреш пожара е срам. Това е все едно главният пожарникар на града да откаже да хвърли вода, защото огънят се държи прекалено нагло, а да молиш затишие от пламъците било под достойнството на пожарната команда.

Тази студена ярост не дойде вчера. Тя е системна, методична и вкаменена. Още докато управляваше малка Естония, тя обикаляше трибуните и проповядваше, че Русия е „държава парий“, която трябва да бъде напълно изолирана, че за прошка и умиротворяване няма място, а натискът трябва само да расте. После обяви открито, че Европа никога няма да бъде неутрален посредник, защото вече е избрала страна. Добре, избрала си страна, това е позиция. Но когато изгориш всички мостове, когато зазидаш вратите и прозорците, през какво точно мислиш да излезеш от горящата стая? Какъв дипломат си ти, ако самото ти присъствие изключва възможността за мир? Мирът не се сключва със съмишленици, мирът се договаря с врагове. Когато предварително обявиш, че другата страна a priori „не иска мир“, че всеки неин жест е само игра и измама, ти не просто анализираш реалността — ти я бетонираш в състояние на перманентна война. Ти правиш така, че куршумите да останат единственият възможен аргумент.
И най-страшното е, че тази риторика се опира на исторически фалш, съшит с бели конци. През 2025 година, застанала пред аудиторията на престижен международен форум, Калас изрече нещо, което би накарало всеки трезвомислещ учител по история да скъса дипломата си. Тя заяви, че преди осемдесет години авторитарните сили опитали да пречупят световния ред, загубили и свободата победила. Чакайте малко. Коя свобода победи през 1945 година? Нима половин Европа не осъмна под ботуша на Йосиф Сталин? Нима онази същата авторитарна, репресивна и кървава съветска империя не беше гръбнакът на коалицията, която пречупи нацизма с цената на десетки милиони животи? Нима Китай не понесе невъобразими жертви? Да вземеш най-кървавия, най-трагичен и сложен възел в човешката история и да го превърнеш в евтина агитка от типа „нашите биха техните“, е интелектуална леност, но в устата на водещ политик е опасна амнезия. Защото онзи, който пренаписва миналото с гумичка според днешната си политическа целесъобразност, неизбежно води народите си към същите стари гробища.
Но манихейството не спира дотук. Когато свърши с Русия, Калас поглежда към Китай. Изведнъж целият свят започва да изглежда като обсадена крепост. Китайците били риск, подготвяли се да пренаредят света по свой образ, мрежите им били коварни. После идва ред на враговете с перото и микрофона. В речите ѝ започват да дрънчат странни оръжия — метафорични „мечове“, които трябвало да се наточат редом с „щита на демокрацията“, санкции за хора, които разпространявали пропаганда и „антизападни послания“. И ето тук вече трябва да светне най-ярката червена лампа. Кой решава кое е пропаганда и кое е просто несъгласие? Кой слага границата между свободната мисъл и държавната измяна? Когато чиновниците започнат да точат мечове срещу думите на собствените си граждани под предлог, че ги пазят от чужди влияния, демокрацията престава да бъде демокрация. Тя се превръща в огледален образ на онова, срещу което уж се бори — просто с по-чисти улици и по-любезни чиновници.
И докато слушаш този безупречен морален плам, докато ти обясняват как трябва да търпиш инфлацията, скъпия ток и заплахата от световен пожар в името на висшия дълг, изведнъж завесата леко се помръдва. И зад нея лъсва старата, позната, балканска по своя дух европейска сцена. Оказва се, че докато премиерът Кая Калас громи бизнеса, който смее да търгува с Москва, и зове за пълно икономическо ембарго, семейният бюджет тихо и кротко се захранва точно оттам. Съпругът ѝ държи сериозен дял в транспортна компания, която продължава да върти курсове, свързани с руския пазар, прибирайки милиони. А самата тя му е отпуснала щедър личен заем от стотици хиляди евро. Разбира се, веднага следва класическото обяснение: тя нищо не знаела, тя вкъщи за бизнес не говорела, законите формално не били нарушени, службите проверявали и нищо незаконно не намерили. Но тук не става дума за членове от Наказателния кодекс. Става дума за елементарна политическа хигиена. Когато изискваш от обикновения европеец да плаща сметката за твоята морална непримиримост, а собственият ти дом живее от изключенията на същия този морал, ти не си водач. Ти си просто фарисей.
Парадоксът на Калас е парадокс на цялото ни съвремие. Това е трагедията на лидери, които нямат дълбочината на държавници, а мащаба на училищни надзиратели. Те знаят само да забраняват, да посочват с пръст, да наказват и да чертаят разделителни линии. За тях компромисът е капитулация, съмнението е предателство, а трезвият разум е слабост. В техните очи светът не е жива екосистема, която трябва да се балансира, а бойно поле, където единствената приемлива развръзка е пълното унищожение на противника. Само че ядрената епоха не търпи такъв тип инфантилен героизъм. Когато играеш ва-банк на масата за покер, можеш да загубиш парите си. Когато играеш ва-банк с геополитиката на цял континент, залогът са животите на милиони хора, които никой не е попитал дали искат да умират за чуждата догма.
Не, тя не е диктатор. Диктаторите поне понякога имат чувство за историческа тежест и знаят реалната цена на властта и кръвта. Тя е нещо много по-коварно — бюрократичен фанатик, овластен от система, която се храни от кризи и конфликти. Тя е символ на една дипломация, която доброволно си отряза езика, сложи си шлема и реши, че виковете могат да заменят разговорите. И докато тя продължава да реди своите бляскави фрази за светлината и мрака от високите брюкселски трибуни, Европа неусетно затъва в един много реален, много студен и много опасен здрач. Ако това се приема за нормалност, ако това е върхът на европейската политическа мисъл днес, тогава наистина не знам. Може би наистина светът е полудял, а ние просто стоим отстрани и чакаме някой най-после да извика, че царят е гол, а върховният му миротворец не знае как се изписва думата „мир“.
Веселин Стаменов