Защо небесният странник Оумуамуа не е това, което ни казаха

Официалната история е добре известна, но си струва да се оголи до чистите ѝ фактологически параметри. Обектът се движеше със скорост, която изключваше каквато и да е гравитационна обвързаност със Слънцето – над 87 километра в секунда спрямо слънчевата система при най-близкото му преминаване. Първият проблем обаче се появи не с траекторията, а с фотометричните данни. Фотометрията показа промяна в яркостта с фактор десет на всеки броени часове. За да се получи подобно светлинно колебание, обектът трябва да притежава небивала геометрия: екстремно удължена форма с пропорции десет към едно или изключително сплескан диск, напомнящ игла или франзела с размери от порядъка на 230 на 35 метра. В цялата слънчева система няма нито един познат астероид с подобно съотношение на страните. Природата обикновено троши скалите в сравнително сферични или неопределени буци, защото вътрешното напрежение и собствената гравитация не позволяват задържането на подобни прекалено тънки конструкции.

Тук научният консенсус започна да се пропуква. Първоначално го обявиха за комета. Проблемът бе, че кометите изхвърлят газ и прах при нагряване от Слънцето, образувайки видима кома и опашка. Телескопите Spitzer и Hubble направиха снимки в инфрачервения и оптичния спектър, но не откриха нито един грам прах, нито следа от въглероден диоксид или вода. Тогава обектът бе преквалифициран на астероид. Но астероидите не променят скоростта си самостоятелно. А при отдалечаването си от Слънцето Оумуамуа показваше съвсем леко, но измеримо негравитационно ускорение. За да се обясни това ускорение без видима копа или газови струи, астрономите трябваше да изобретят нови теории: от екзотични ледове от чист водород или азот, които се изпаряват без прах, до прословутата хипотеза на Ави Льоб от Харвард за слънчево платно с дебелина под милиметър.

Новата научна публикация от февруари 2025 година се опитва да изчисти тази драма, като връща топката в полето на класическата физика, но през сценарий на катастрофална разруха. Според авторите на изследването Оумуамуа е просто отломка от много по-голямо родителско тяло – комета или скален астероид с размери няколко километра. Това тяло е имало нещастието да прелети твърде близо до своята майчина звезда или до масивна екзопланета от типа на Юпитер в система от типа червено джудже. Когато един обект премине под така наречената граница на Рош, гравитационните приливни сили на по-голямото тяло буквално го разрязват на парчета. Приливният стрес разтяга материята в дълги, тънки струи, които след това се охлаждат, втвърдяват и биват изхвърлени в междузвездното пространство под въздействието на гравитационни прашки.