Лена Бориславова: Не разбирам защо изобщо са измислили сапуните при условие, че природата си знае работата, мразя ги и не ги ползвам
Лена беше човек на природата. Истински фен на мъха, калта, и утринната роса. Всеки ден започваше с едно дълбоко вдишване на свеж въздух и едно гръмко:
— Ужас, пак мирише на сапун!
Тя вярваше, че сапуните са зловеща конспирация на корпорациите, за да ни отдалечат от корените ни. Веднъж дори направи протест пред кварталната аптека с табела: “Сапуните са измама – измий съзнанието си, не ръцете си!”
Съседите я гледаха с едно такова… примесено между ужас и желание да ѝ хвърлят леген с пяна.
Лена обаче беше непоколебима.
— Природата си знае работата! — обясняваше тя, докато жабите бягаха от нея, а катеричките ѝ подминаваха хралупата с маски на муцуните.
Един ден, съвсем случайно, Лена се влюби.
Казваше се Кирил. Беше бизнесмен и обичаше природата почти колкото нея. Но… имаше една малка подробност. Той обожаваше сапуни. Бил е бивш производител на ръчно правени, с лавандула и козе мляко.
— Миришеш на… цивилизация — каза Лена на първата среща, докато подозрително го душеше.
— А ти миришеш на… убеденост, — отговори Павел тактично и ѝ подаде малка розова сапунена сърчица.
Тя се поколеба.
— Това… мирише на предателство към природата.
Но същата вечер, докато седеше в палатката си и душеше краката си с експресия на дзен-будист, Лена взе онова сапунче. Погледна го дълго…
И го сложи в калъфчето за мобилен телефон — “Да не го изгубя случайно”.
Слуховете казват, че след няколко седмици започнала да се къпе… от време на време. Само с ръцете. Само когато има пълнолуние. Само с Кирил
А природата? Тя си отдъхна. И израсна нов мъх. С лек аромат на лавандула.
Post Comment