Сбъркана държава сме: Реват за убито куче, а за старите хора грабени по домовете им – не
Лицемерие в сянка: кога спряха да чуват болката на старите хора?
Преди години прочетох за хиляди пенсионери, запокитени в мрака на селските си къщи и коптори в Северна България. Те не са просто цифри – освен гробното си място, мнозина са предплатили и погребалните си разходи. И всяка вечер, зад залостените врати, с брадва, нож или с голи ръце, са очаквали края си от нашествията на приматите, които околните наричат „животни“.
И изведнъж се питам: как не чух един глас в тяхна защита? Как един път не видях името на човешка съдба, свързана с тяхната мъка? Никакво „Аз съм дядо Иван“, „Бай Петър“ или „Стрина Ивана“ – само обезличени статистики и сухи репортажи.
Никой не направи уъркшоп, шествие със свещички или протестна телесна композиция, за да покаже, че тези човешки животи имат значение. Никой не се натръшка на жълтите павета за тях, никой не заклейми поне една човешка, кучешка смърт.
И така, въпросът стои отворен: защо, мили мои? Защо лицемерието е по-силно от съчувствието? Защо хората предпочитат да аплодират в социалните мрежи, вместо да действат реално? Старите хора не търсят аплодисменти – те просто искат да бъдат чути, да бъдат видени и защитени.
Време е да спрем да се правим, че не виждаме. Време е да наречем нещата с истинските им имена.
Post Comment